Честит 2 юни!

Ботев…

Колко топла бе вечерта на 31 юли. Небето бе обсипано с безброй звезди, безброй мигащи очи, всяко в различен оттенък. Вятърът така спокойно се лееше около обсипаните с мъхове и буболечета дървета, които достигаха отвъд това, което човешкото око можеше да види. В тази магическа гора се бе заселил като че ли целият духовен свят, всяко митично създание, човекоподобно или не. Малки гъбени човечета събираха съчки и светулки с мрежички, оплетени от коприната на паяците, които се бяха нанесли в пукнатините на дъбовете. Феите на нощта обикаляха и посипваха сънен прашец върху всeки звяр, всяко животинче и всяко насекомо. В далечината плахо се чуваше нежният глас на самодивите.

И въпреки че цялата гора бе заспала, там имаше някой, който чуваше тази мека мелодия. Девет дни бе скитал той из света, търсещ своят роден град, където неговата майка чакаше той да се завърне от дългото си приключение. Някога бе тръгнал по следите на митични богатства, скрити някъде из царството на Вавилон, ала уви бе останал с празни ръце. Дали неговата карта бе наопаки, дали се бе изгубил някъде по следите на мечтата си, дали бе прокълнат от зла орисница не знаеше, ала неговата душа бе сломена, бе лишена от живеца си. Нямаше нищо по-необходимо за него сега от това да опре натежалата си със скръб  глава на майчиното рамо, да изплаче всичките си тревоги, но като че ли нещо в тази гора привличаше душата му както луната привлича морето. Може би бе омайната песен на самодивите, която те пееха в неразпознаваем за него език, ала като че ли сърцето му разбираше всяка дума като родна. Може би бяха всички малки светулки, които въпреки миниатюрните си размери, успяваха да осветят гората. А може би беше тази тайнствена пътека, която се ширеше точно пред него, обсипана с безброй много синкави ириси, които сякаш го зяпаха право в очите и шепнеха: ,,Грей и ти, луна, в таз робска земя! Ще да загине и тоя юнак… Но млъкни, сърце!’’.

И без съпротивление той тръгна право по цветната пътека, без да погледне назад, без страх и без колебание. Тя водеше дълбоко в гората, на места, които никой не бе посмял да си представи, ала нито капка страх не тежеше в сърцето на младия юнак – той бе готов да извърви всеки метър, бе готов да върви докато нито краката, нито ръцете можеха да теглят тялото му. И всяка крачка го караше да се чуваства жив, като че ли за пръв път въздухът влизаше в белите му дробове и достигаше до най-тънките нишки на сърцето му. Дори и вълшебният сънен прашец на феите не можеше да го спре, защото той бе осъзнал, че това е единственият път през митичната гора, единственият път към неговата свобода, към света, който той може да нарече свой и да целуне земята под краката си и силен вик да прониже въздуха “Жив е той, жив е!”.

Ала как юнакът маршируваше славно, така славно бе пронизан от стрела, пропита с отрова, която бавно се смесваше с кръвта му и парализираше тялото му. Дълбоката рана на гърдите му нямаше да зарастне и алената кръв вече бе оцветила снежнобялата му риза. Но дори и в смъртта сърцето му отказваше да бие бавно – то продължаваше да бие с цялата си сила, то показваше на света, че дори и в смъртта този герой, който хората наричаха Христо Ботев, нямаше да напусне вселената. Душата му се бе вселила във всеки гражданин на родината, която той наричаше своя майка, бе опиянила хората със същата тази отрова, с която бе пропита стрелата в сърцето му – ах, тази зла отрова, която всяваше страх у поробителя, тази жажда за правда, за правда и за свобода.

И докато слънцето изгряваше на хоризонта самодивите дойдоха да приберат раненият юнак с венци от здравец и клонки от кестен, докато танцуваха своят кротък танц около тялото му. Той бе станал едно с гората, едно с природата и зверовете. Нежните лъчи на слънцето падаха върху челото му и му донасяха отдих – той бе дарил народа с живота си, бе ги дарил с тази лудост, която ги караше да продължават напред и да се смеят в лицето на смъртта, а всеки свой паднал в битка другар приемаше в своята душевна прегръдка и ги посрещаше с думите: “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят земя и небе, звяр и природа и певци песни за него пеят…” и даваше на духовете спокойствието да си отидат от онзи свят.

По същата пътека само часове по-късно преминаха няколко чети, със същата тази липса на страх и същото това опиянение от свободата. И техният вик се чуваше и от другата страна на митичната гора: “Свобода или смърт!”…

Моника Пеянска – ученичка от XI „в“ клас

Powered by WordPress | Designed by: WordPress Themes | Thanks to best wordpress themes, Find WordPress Themes and Themes Directory